“Днес се чувствам странно, много странно...” – мислех си, докато се разбуждах и ставах от леглото, - “...всичко е толкова особено и ненатрапчиво, все едно времето е спряло и аз съм отделен от всички проблематични и приятни неща на този свят. Какво се случи вчера? А онзи ден? А по-онзи ден? Като че ли помня само онзи ден! Беше интересен ден, изпълнен със смях, трепети, надежда и приятелство; беше почивен ден. Както винаги първо изслушах няколко “тона” музика... А дали това беше онзи ден – не, та това се случи преди повече от десетина дни! Имахме среща с Боян и компанията както винаги на “Гранд Хотел Й.” в нашия приветлив и любим град Й., точно в 20:00 часа – там, където винаги се чакахме и винаги след това се случваше нещо интересно, нещо вдъхновяващо, което после изпълваше със смисъл нашите усмивки и спомени...аааааа...греша ли или точно тази среща много лошо се обърка. Като че ли се скарахме с Боян, а останалите стояха безучастно! Дали не се опитвах да бъда коректив на хората и ако е така – защо!? Та кой съм аз, че да го правя! Неееее, просто исках една нормална вечер с нормални хора, приятели и когато това не се получеше аз полудявах. Не обичам да ме правят на “маймуна”, а и себе си да правят на “маймуни”... точно пред мен – нееее, това не е никак задоволително! Преди време, всичко беше добре, защото нямаше глупости – все още цялата компания живееше в Й. и никой не си позволяваше за развали деня на своите приятели! Ако си мисли, че може да скача като луд в прилично заведение и след това да му се обадя на другия ден – дълбоко се лъже!”, - в такива размисли потегли сутринта на почивния есенен слънчев ден.

     Излезнах от вкъщи малко предиобед и се запътих към университета – по стар обичай негласните уговорки се случваха именно там, пред ЙУ “Петър Парчевич”. Колко много пъти сме се събирали всички другари там, наведнъж, без каквато и да било среща, случайно или не... Стигнах на площада, пред ЙУ “Петър Парчевич”, беше пусто, оранжево-червените листа се завихряха в малка фуния миниторнадо. Почаках малко, но никой не се появи - “логично за почивен ден”, – си казах и продължих...

     “...онази гадната история с Боян се случи точно преди месец. Вярно! Как не се бях сетил по-рано! Даже точно на тази дата преди месец!” – изведнъж промълвих сам на себе си, гледайки нагоре към небето, докато крачех по Главната улица...

–        Ей! Сам ли си говориш, Коло? – обърнах се и видях Борис. Беше изникнал отникъде, както само той може.

–        Нали съм ти казвал да не ме наричаш Коло!? Мисля, че няма нужда да ти напомням, че се казвам Доброслав! Познаваме се от...

–        7 години, да знам, нека майтап да стааа бе, Коло! Накъде така? – живо попита Борис.

–        Разхождам се просто, чудех се дали да се обадя на някой авер за кафе, да се видим. Ти разбира се беше един от вариантите, Боре.

–        Аз винаги съм един от вариантите! Хи-хи-хи! А Паро Лудия винаги е другия вариант. Дай направо да му звъним и да ходим при него. Със сигурност е някъде по центъра. Не съм се смял скоро. Хи-хи-хи...

–        Колко пъти съм ти казвал да не се подиграваш на Паро Лудия! Момчето си има проблеми, Борка!

–        Коло, дай да му звъним на смешника и да ходим при него!?

–        Не съм в настроение за Паро в момента. По скоро хайде да измислим нещо за вечерта, да се съберем компанията. Отдавна не сме се събирали. Ще викнем и него, и Боян, и Стоян, а пък и някой друг ако искате! Може да отидем в Рок клуба или в “Light House”?

–        К’ва компания бе, Коло? Стоимен и Миро отдавна са в О. – нали градят кариера убустниците, Паро не можеш го изкараш от тях след осем, аз ще ходя в “Опа Троп” с едни приятели – там ще пее Елка Затварачката, а Боян и Стоян си ги знаеш... Твоите места не ги обичам и не ходя като теб там.

–        Е как?! Толкова пъти си идвал и ти е харесвало! Какво да си ги знам, те вярно от парка не излизат, но сигурно ще искат да се съберем в някое приятно заведение.

–        Не ми е харесвало, идвал съм заради компанията, а сега като гледам няма такава!, – отсече Борис - Да ходим при Паро, а?!

–        Не, аз няма да присъствам, Борка, друг път!

–        Добре, чао и лек ден,... Коло!

–        Чао, Борка!

     Продължих напред, разходката беше най-добрия вариант за такъв прекрасен есенен ден. Минах покрай Рок клуба и изненадващо за самия себе си установих, че вече почти винаги ходя там сам и седя на бара, говоря с полупознатите и бързо си тръгвам. Тогава се сетих, че няма време – трябва да се обадя на Стоян, за да се разберем за довечера.

–        Ало, здравейте, господин Димитров, как сте днес? – започнах ентусиазирано в типичния си стил към Стоян

–        Ооо, здрасти, Добри, добре съм, тъкмо ставам! Какво ново при теб?

–        Ами нищо особено, просто исках да ти предложа план за вечерта. Хайде към “Light House” да ходим днес? А разбира се срещата – както традицията повелява - на “Гранд Хотел Й.”, точно в 20:00 часа! Какво ще кажеш?!

–        Ами няма да мога за 20:00. Днес имам твърда уговорка с Боян за 20:30 на “Гранд Хотел Й.” – ще ходим в парка, ела ако искаш! Щях да ти звъня след малко, но ти ме изпревари. “Light House” ли?! Работи ли още това място! Не съм ходил там много отдавна. – учуди се Стоян

–        Работи, как?! Само че беше в ремонт известно време. Сега е освежено и както винаги много си го обичам – нали дълги години ми беше най-любимото заведение заради живописната гледка към реката, прекрасната музика и старинните географски карти и портретни рисунки!?

–        Тях нали ги махнаха преди няколко години, а музиката вече не струва, Добри, но пак ще отидем някой път, защо не?

–        Да де, някой път ще отидем, но за днес не става, така ли? Не знаеш ли прогнозата? Очаква се доста силен дъжд вечерта!

–        Ние сме свикнали, няма проблем! Няма как за днес - твърдата уговорка си е твърда уговорка! Ако искаш ела! – възторжено отговори Стоян

–        Амиии...не знам. Сигурно няма да ми се идва на парка довечера, Стояне. Аз нали знаеш, че много не го обичам този парк!

–        Добре, тогава ще се разберем нещо за тези дни да се видим, защото отдавна не сме се виждали, сигурно 5-6 дена?!

–        Поне 3 седмици не сме се виждали, Стояне!

–        Как лети времето само!

–        Да, наистина неусетно. Добре чао за сега и доскоро!

–        Чао и лек ден, Добри! Ще се чуем скоро...

     ...прибрах се вкъщи следобед и се сетих за така наречената “гадна история” с Боян.

Всъщност се сетих не точно за нея, а за много други предишни “гадни истории”, които преди време бяха “забавни истории”, а сега някак си са решили да станат “гадни истории”! Защо ли са станали “гадни” с такова голямо закъснение? Върнали са се във времето и са заели една изкривена позиция – позицията на анормалното държание, на маймунджулъците, на незадоволителното поведение, на развалянето на нечий ден. Но в оригинал тези истории не са били такива...

     Точно в този момент звънна мобилният телефон:

–        Ало Паро, здравей! Как си приятелю?

–        Алооо, Кооолооо! Защо го вдигаш толкова бавно този телефооон? Да няма някоя мадааама при теб? Ааа?

–        Не, Паро, няма! Ти как си?

–        Доообре съм, защото при мен на кафетооо имааа! Ха-ха-ха! Хайде бързо идвай, че да не избяяягат!

–        Няма да мога, досега бях навън, но ако искаш, може да излезем по-късно, вечерта, да отидем в “Light House”, знаеш ли откога не сме ходили там заедно?

–        Аз и не искам да хооодя там! Нали знаеш, че не обичам дървении, а само излъскани, вървежни заведееения?! А и какви са тези вечерни излизания, не може ли като хората през деня да излизаш?

–        Аз пък много добре знаеш, че не обичам твоите излъскани заведения, Паро, а в момента ми се излиза вечерта! Хайде не ме ядосвай сега и ако няма да се уговаряме нещо - чао и доскоро.

–        Доообреее, хайде чао, Кооолооо!

.......................................................................................................................................................

     “Днес се чувствам странно, много странно...” – мислех си, докато се разбуждах и ставах от леглото, - “...всичко е толкова особено и ненатрапчиво, все едно времето е спряло и аз съм отделен от всички проблематични и приятни неща на този свят. Какво се случи вчера!? А онзи ден!? А по-онзи ден!? А преди седмица!? Като че ли помня само миналата неделя – точно преди седмица – прекрасния топъл почивен есенен ден! ...ако не се лъжа първо изслушах няколко “тона” музика... Като че ли след това излезнах от вкъщи малко предиобед и се запътих към университета – по стар обичай негласните уговорки се случваха именно там, пред ЙУ “Петър Парчевич”. Колко много пъти сме се събирали всички другари там, наведнъж, без каквато и да било среща, случайно или не... Стигнах на площада, пред ЙУ “Петър Парчевич”, първоначално беше пусто, оранжево-червените листа се завихряха в малка фуния миниторнадо; почаках малко и изведнъж отникъде се появи Борис, а след него от различни посоки наизскочиха Боян, Паро Лудия, Стоян, даже Стоимен, Миро, адаша Доброслав и двуметровият женкар Йоаким бяха дошли на екскурзия в Й. – ей така да се разтъжат с града, в който мина студентството им... Ако не се лъжа отидохме в любимото заведение на Паро – точно тогава много ми се ходеше там, а и на всички приятели също. Не се разделихме цял следобед и денят преля във вечер, тъй като имахме да си казваме толкова много – все пак някои от тях вече не живееха в Й.. Като че ли вечерта точно в 20:00 часа минахме триумфално покрай “Гранд Хотел Й.” - както традицията повелява, а след това обходихме Рок клуба и “Light House”! На всички страшно много им се ходеше и на двете места – танцувахме, веселихме се, пеехме, смяхме се и се забавлявахме така както можем само ние ако сме всички заедно! Ако не се лъжа се прибрах вкъщи почти към 4:00 сутринта с двама от гостите – Стоимен и Йоаким, а другите двама гости - Миро и адаша, останаха у Боян. На другия ден се сбогувахме с гостите и те потеглиха за О.. А този спомен вече цяла седмица остава като ден днешен; кога ли мина цяла седмица?” – така си мислех с умиление за миналата неделя, онзи прекрасния топъл почивен есенен ден, с многото листа, когато всички приятели бяха тук!

     ...станах и отидох да видя мобилния си телефон. Време беше да го заредя, защото цяла седмица изкара без зареждане – може би защото не говорех много през последната седмица. Тъкмо сигнализира за празна батерия, когато го включвах в захранването. “Браво на моя телефон – издържа цяла седмица без зареждане!” – се въодушевих аз. Проверих регистъра на приети повиквания – последното беше от Паро Лудия... от миналата неделя следобед, от онзи прекрасния топъл почивен есенен ден, с многото листа...

30.09.2012г.

гр.Пловдив

                                                                                                            Атанас Димов