Вървях бързо, защото трябваше да достигна по-бързо спирката. Очакваше се страшна буря, която вече се опитваше за започне. Почти не забелязах ритмичното тактуване на приближаващия се бастун. Точно щях да го подмина, когато ме заговори немощен глас:
- Младеж, може ли да те попитам нещо? Ще ми помогнеш ли с тази чанта? Живея наблизо! – каза дребен прегърбен човек.
- Добре, само че наистина ли е близо, защото малко бързам? – отвърнах учудено аз, очаквайки че ще иска пари, докато хващах тежката чанта.
- Да, тук на следващата пряка. Много ти благодаря. Бързам да занеса боза на съпругата си, тя е диабетичка и сега не се чувства добре. Стотинките не ми стигнаха в магазина. Купих само боза и прясно мляко. Не взимам пенсия, а имам 69 години трудов стаж. Работя от 13-годишен.
- Защо така?! – недоумявах аз, нечувайки отговора.
Видях бастуна, който всъщност не беше бастун, а просто стара метална пръчка. Вече тактуваше много по-бързо, сякаш опитвайки се да се движи с моя естествен ход. Палтото му беше прокъсано и изключително старо. Къде ли бяха децата на този човек?! Не можеха ли те да му помагат сега, вместо аз? Защо човекът не получава пенсия, по дяволите? Тя и без това е символична, а той не взима дори такава! В този момент погледнах мислено в джоба си. Опитвах се да изчисля какви банкноти и монети имам. Досетих се, че ще трябва да избирам между 70 стотинки и 10 лева. Но можех ли да дам цели 10 лева на напълно непознат? Лев, два, пет, но цели десет – не, в никакъв случай... Те биха били цяло състояние за него...
- Къде работиш момче? – ме попита той.
- В администрацията, държавен служител съм. – отговорих искрено аз.
- Ааа, добре, хубава работа е това. Женен ли си или ерген? – беше следващия очакван въпрос.
- Ерген съм!
- Питай майка си, тя ще ти покаже момичето! – каза мъдро стареца.
- Накъде сме сега? – попитах.
- Ето тук е входа. Ти далече ли живееш?
- Не, наблизо съм. – излъгах аз, докато сменях чантата от едната ръка в другата. Беше тежка дори за мен.
Стигнахме и човекът треперейки отключи входната врата. Качихме се на първият етаж, където той живееше.
- Остави чантата тук долу на земята. Много ти благодаря.
- Искаш ли да ти оставя някакви стотинки? Нямам много в мен, но ще събера някакви сега.
- Много ти благодаря. Стотинка по стотинка – богатство става!
Изсипах 70-те стотинки в кокалестата му ръка, той пое чантата, отвори вратата и потъна в тъмнината. Аз излязох и тръгнах към спирката. Бурята вече бушуваше, но навън беше ясно...
03.02.2013г.
гр.Пловдив
Атанас Димов
